Любовта няма раса
5 (100%) 1 vote

Любов, думичката, която изпълва душата ми с много емоции. Обичам любовта, обичам да съм влюбена. Влюбена съм в живота, в мъжа си, в любимите ми хора. Влюбена съм в книгите, в природата, във всичко красиво.

Много често гледаме най-различни предавания, или филми, свързани с несполуките на влюбени, чиято любов е невъзможна. Няма невъзможна любов, тя съществува, искаме или не, няма как да заповядаме на сърцето си да не обича. Невъзможна любов би била, ако единия от двойката влюбени не е сред живите. За мен е недопустимо човек да се меси в отношенията на двама души, които се обичат. Имах една много близка приятелка, която беше влюбена до уши в своя приятел. Тъй като момчето не беше от български произход, родителите й категорично й забраниха да се вижда с него. Не бяхме много малки, бяхме студентки, самостоятелни, но за едно момиче е много трудно да се противопостави на родителите си, особено на бащите си. Сякаш при момчетата е малко по-лесно, ако въобще може да се нарече така, но по принцип жените винаги се обвързват със съзнанието си и разума си, не са първични като мъжете. Известно време се криха, но като всяка лъжа, скоро излезе на яве и тя имаше сериозни проблеми и се беше поболяла от мъка. Измъчваше я това, че не може да бъде с любовта на живота си, измъчваше я това, че разочарова родителите си, а те са от малко градче, патриархално семейство. Възпитана да уважава родителите си. Един ден обаче не издържа и избра. Избяга с момчето, предполагам, че заминаха в чужбина, тъй като момчето имаше роднин там. До ден днешен не знам какво се случва с нея. Не съм я виждала, нито чувала, нямам нейни координати, няма профили в нито една социална мрежа. Доколкото знам от сестра й, все още не си говорят с нея. Толкова е тъжно, да изгубиш дъщеря си само, защото не можеш да преглътнеш гордостта си. Едно не мога да разбера, не е ли по-добре детето ти да е живо и здраво, видимо щастливо, без значение от каква раса ще е половинката в живота му. Или нека да я пребиват системно, да я унижават и тормозят, пък важното е зетя да е българин. Нали за децата живеем?

Разбира се, живота е по-суров, отколкото сапунения сериал или нагласеното предаване, но готови ли сме да загубим най-ценното, само защото имаме убеждения, които не можем да променим? Все още ли живеем в онова патриархално общество, в което се притесняваме какво ще каже съседа? За мен любовта няма раса, няма цвят, няма гордост.