Как се създават нещастните възрастни?
Някога питали ли сте се защо толкова много хора се чувстват изгубени, несигурни или неспособни да вземат решения? Откъде идва този постоянен страх да изразят истинските си емоции, този вътрешен глас, който им казва, че нещо с тях не е наред? Корените често са в детството. И не е задължително да говорим за насилие, пренебрежение или лишения. Понякога травмите са по-фини, почти невидими, но последствията им остават за цял живот.
Представете си едно дете, което честно споделя как се чувства. Но вместо разбиране, чува: „Спри да се мръщиш, че отиваш при баба. Тя те обича и трябва да си радостен!“, „Голяма работа – малка драскотина, няма за какво да плачеш!“, „Не може Лили да ти е скучна, тя е добро дете! Веднага отивай да си играеш с нея.“ На пръв поглед тези думи изглеждат съвсем нормални, но зад тях стои едно опасно послание – това, което чувстваш, не е правилно.
Когато детето чуе достатъчно пъти, че не бива да изпитва определени емоции, че неговите преживявания не са валидни, то започва да се съмнява в себе си. Започва да се адаптира към това, което се очаква от него, и малко по малко се откъсва от вътрешния си свят. Така пораства един възрастен, който не знае какво иска, който винаги търси одобрение, който се страхува да изрази мнението си, защото дълбоко в себе си вярва, че няма право да го прави.
Този модел на поведение води до хронична несигурност. Човекът, който е израснал с подобно обезценяване, изпитва трудност при вземането на решения, защото никога не е бил научен да се доверява на собствените си усещания. Той се съмнява в нормалността си, крие истинските си чувства зад усмивки и маски, изпитва постоянен страх, че ако някой види истинската му същност, ще го отхвърли.
Но добрата новина е, че този цикъл може да бъде прекъснат. Връзката със себе си може да се възстанови. Това изисква осъзната работа върху емоциите, а понякога и професионална помощ, но не е невъзможно.
Най-важното, което можем да направим, е да не предаваме този модел на децата си. Вместо да ги учим, че емоциите им са грешни, можем просто да ги признаем. Да кажем: „Разбирам, че не искаш да останеш при баба. Разкажи ми какво те тревожи?“ или „Страх те е от контролната? Как мога да ти помогна да се почувстваш по-уверен?“ Детето няма нужда да чува, че чувствата му са неправилни. Нужно му е само да знае, че е разбрано.
Така се изгражда емоционално стабилен възрастен. Един човек, който не просто оцелява в света, а живее пълноценно, в хармония със себе си.
